30.01.2023

#БългарскиГласовеЗаЕвропа 🇧🇬 🇪🇺
Тя е непримирим към проблемите човек, особено що се отнася до социални и обществени каузи. На 59 години,  родом от Добрич. Работила е като репортер и кореспондент на  в. „Демокрация“ за Добричкия регион в периода 1996 до 2002 г, когато вестникът спира да излиза, а тя се оказва с бебе с увреждания след прекаран менингоенцефалит.

 „Освен тежкото – тогава не знаех, че  за българските условия е и безнадеждно – състояние на дъщеря ми, трябваше много бързо да се справя и с челния сблъсък със системите на здравеопазване и социална политика. Този сблъсък беше толкова драматичен, че първите години  буквално живеех в насипно състояние“, разказва Красимира. „В предприсъединителния период информацията, която имах за социалните и здравни система и развитите държави в ЕС,  надеждите да започне  със страшна сила  реформирането на държавата ме вдъхновиха за обществените процеси“.

С Красимира, която днес живее в Нидерландия разговаря Ива Тончева.


Коя кауза, с която сте се заемала, Ви е най-скъпа? Отказвате ли се, когато не виждате резултатите, които искате?

В периода на присъединяване на България към ЕС аз бях на 45 години: от поколението, помнещо социалистическата социалност в сферата на уврежданията. Уврежданията превръщаха хората в „неправилни“ хора, в жертви, а за децата с увреждания се говореше с „горкото“, плюеше се в пазва и пр. „ритуали“, криеха ги в държавни  домове,  според състоянието им както и колкото оцелеят.  

Като майка на дете с увреждания се опитах да създам общност от родители,  с които заедно да се учим да мислим, чувстваме  и действаме по нов начин: както спрямо децата си с уврежданията, така и да променим отношението си към институциите и тяхното отношение към проблемите в грижата за децата ни, да разбиваме стереотипи, стигми. Накратко: да се учим да бъдем освен добри родители, но също активни и отговорни граждани, да имаме институционална грамотност, в някаква степен и политическа, за да можем да въздействаме върху институционални или политически решения.

20 години по-късно мисля, че не постигнахме особен успех.  Родителската общност се изтощи от напразни надежди и напразни усилия. Все още не съм се отказала, но по-скоро е заради някакъв инат, а не с надежда, че ще се получи.

Живеете в Нидерландия от четири години: направете три сравнения между двете страни и хората?

Несравними са. И страните, и хората.  Все по-осезателно ми се струва, че  45 години тоталитаризъм са осакатили България толкова много, че ще са ни нужни много усилия и години , за да започнем като нация да мислим и действаме като европейци или нидерландци.

Нидерландците умеят да създават, вместо да се вайкат заради проблеми, търсят решения на проблемите. Те умеят да създават общности, не страдат от патриотични комплекси, просто патриотично са си направили успешна държава.

Каква е българската общност в Нидерландия? Коя е каузата, която ги обединява?

Мисля, че няма българска общност в Нидерландия, както и където и да е по света с български диаспори. Знам, че много хора са се  опитвали да създадат такава общност, но по някакви причини не се получава. А диаспората тук е над 26 000 души. Поради липсата на общност няма и обща кауза.  В Нидерландия, както и в други държави, има групи от българи, които са „обединени“ основно в благотворителни каузи за България, най-често свързани с  дарителство на средства, за лечение основно. Но за някаква устойчива съзидателност в България, за реформи, за обществени  инвестиции някакви – няма.

Мечтата Ви за Европа, за Европейския съюз през 2050? Какво бихте променила?

Мечтата ми за Европа напоследък е свързана преди всичко с мир. Странно е, че в 21 –ви век това може да е мечта за Европа, но геополитическите  събития са доста тревожни, според мен. Иска ми се  институционална Европа да е повече ориентирана към  политики за решаване на проблемите на гражданите, а не за партийно- политически сметки и интереси.

Струва ми се, че последствията от Ковид пандемията са огромно предизвикателство за институционална Европа, икономическите и социални трусове  вече са  със сериозни последствия особено в нереформирани и изоставащи в демократичното си развитие общества, каквато е България.

Красимира Обретенова с дъщеря си Пасионария.